Беседката с розите

Тук е едно от най-красивите места.Всеки можеше да се усамоти под звуците на цигулка..
Беседката с розите 9q4tz5mbm

След час-два търсене най-сетне намерих това място.Колко съм некоординирана.Въздъхнах.Червеночерната рокля нежно се спускаше до петите ми,косата ми беше паднала по раменете.Бях се опитала да разплета огнената бъркотия,но след минута-две се отказах.Просто седнах,затворих очи и се заслушах в цигулката.
Толкова бях глупава.Повърхностна.Още една въздишка.Мобилният звънна и завибрира,при което падна от безжизнените ми ръце.Точно сега се бях сетила нещо.По дяволите.Не,не,не...Челото ми се изпоти и кожата ми стана по-бледа от обичайно.Вече не чувах цигулката.Видях размазан замъглен силует на жена да се приближава към мен и тревожно да оглежда неподвижната фигура и треперещите ми ръце.Сякаш отдалеч чувах гласа:
-Виви?Вив?!Вивиан!Добре ли си?!-крещеше гласа и разтрисаше раменете ми.
А аз не разбирах и дума от това.Просто бях в шок.Мобилният продължи да звъни от земята...

Препънах се сто пъти в роклята си,тичайки безнадеждно насам.Ярост се покачи във вените ми.Как можеше да се случва всичко?!?
-ВИВ,моля те,живей за мен!-изкрещях аз разтърсвайки тялото й.Сълзите ми започнаха да текат неумолимо.Роклята ми беше на земята,не ми пукаше за нея.По къдриците ми капеха сълзи и падаха върху нейната червено черна рокля.Попиваха се безнадеждно там.Лицето ми беше бледо,изпито.
-МОЛЯ ТЕ,ВИВИАН,МОЛЯ ТЕ!-изплаках отново и продължих да плача там.

Образът й постепенно се свърза в обърканото ми съзнание.Думите й вече не бяха толкова неразбираеми.Телефонът си звънеше в краката ми,но не ми пукаше.Обърнах се към нея.
-Моли?Какво правиш тук?О!Закъсняла си?Ясно.Какво ще кажеш за залата?Сама закачих розите...-усещах колко несвързано говоря.И упорито не вдигах телефона.-А тук е чудесно,Моли.
-Вив,какво ти е?!-попита тя и тогава разбрах какво се очаква да кажа.
-А...разбрах,че мама...майка ми...тя...ами,нали се сещаш,татко е бил ядосан...осъдена е на смърт.Сега е в покоите му и животът й е в ръцете му...в ръцете на дявола...Моли...той щ-ще я убие!-на последните думи гласът ми заглъхна окончателно,с него и телефонът замлъкна в краката ми и остави кънтяща тишина след себе си...

-Слушай...вътре едно момиченце има нужда от теб,Джейни,цялата е с разкъсана рокля и в шок..Търсеше те,виж знам,че нито ти е до това сега,нито до нещо друго,но майка ти ще се оправи,в момента това,което обмисля е дали да избяга...Ако се реши-ще успее...Но Виви,не трябваше да го приемаш така.Вярно,майка ти е,обаче вместо да си тук пулу-жива трябваше да отидеш в ада и да спреш баща си!Права ли съм?-попитах укорително аз,все още не беше късно...

-Не е само това...-простенах.
-Какво още?!-изуми се Моли.
-Ами...първата ми братовчетка Меган,тя е почти колкото мен...майка й ми е леля...леля ми се казва Мириам.Тя е сестра на мама и е богиня като нея.Та,въпросната Меган е бременна..и б-баща ми иска да я убие заедно с детето и мама....няма значение.Да се връщаме в залата,трябва да видя как е Джейн.-казах твърдо,макар за първи път от толкова много години от очите ми да падна сълза...

Седях си в градината. Цветята се увиваха леко около раменете ми, щоколадовокафявата коса се спускаше да кръста ми, а червеникавите очи проблясваха в тъмнината на нощта. Чух тихите стъпки на три жени и автоматично се сетих кои са. Когато се появиха, станах и ги прегърнах.
-Таня, Ирина, Мег! С еб се видях скоро, Меган, но с тях не съм се виждала от година-две... - започнах тихо.
- За съжаление новините не са особено добри, Вив. - каза Таня. Златистата коса се спускаше по раменете й и леко проблясваше на лунната свелина. Червеникавите й очи, като моите, защото и тя беше полувълк. Меган и Ирина бяха вампирки. Но виждаха Храма по необяснима за мен причина.Въздъхнах:
- Знам, че нещата се влошават. Нужна му беше жертва, за да сплаши и вас, и мен, и момчетата, но не мисля че беше достатъчно, защото освободих Меган... Сега иска да убие поне една от нас, но най-младата не е Меган...
- Как така?! Има наследник? Мислех, че Артур който е син на Мег ще е последната издънка на рода, но той не е като нас по обясними причини, баща му е полуангел. ма наследник? От теб? - остро попита Ирина. Знаех колко изкъсо ме държаха по отношение на брака и децата, които исках.
-Не. Дъщерята на петата избраница, Изабела. Тя също ни е сестра. Има петнайсетгодишна дъщеря, или поне на петнайсет изглежда. Не съм сигурна на колко е в действителност. Пада ми се племенница и е най-младата, която носи Силата. Мисля, че е време да й кажем.
- Името. Трябва ми името на наследницата.
- Розали. Мисля, че е време да разбере... - дочух тихи стъпки. И четирите се обърнахме да видим кой е....

Дойде красиво и стройно момиче, което наистина изглеждаше на петнайсет години. Светлорусите й коси се спускаха до кръста й. Те бяха чупливи и много нежни. Розали. Пристъпих към момичетата. Ирина, Таня и Меган ме гледаха учудено, но Вивиан ме познаваше. Поне ме беше виждала. Походката ми напомняше полярна вълчица. Когато стигнах съвсем до тях, проговорих..
- Казвам се Розали Хейл, за тези, които не ме познават..Майка ми е Изабела..Може би я познавате... - момичето се усмихна. Тогава другите проговориха също...

Бях предположила, че е тя и сега предположенията ми се потвърдиха.
- Както ви казах... тя е последният наследник. Мисля, че трябва да й обясним всичко, такова, каквото е. Таня? Мисля, че ти най-добре ще се справиш. Таня е била в Ада днес. Видяла е всичко и е говорила с Дявола. Знае по-добре от мен.
Таня погледна момичето и наведе поглед отчаяно.
- Нещата се влошават. Той иска да контролира и горната земя. Затърсихме най-младия наследник на рода и единствената ни надежда си ти... разбираш ли, трябваше ни някой с чиста душа, защото ние сме извършвали твърде много убийства, твърде много сме лъгали... затова търсехме последната наследница и открихме теб? Смяташ ли, че би могла да ни помогнеш? - попита Таня, в кафеникавите й очи гореше огън. Тя прошепна:
- Аз съм от същата раса като теб и Вив. Мег и Ирина са вампирки... после зачака отговора на Роуз..

Събрах вежди. Но все пак отговорих:
- Това звучи предизвикателно...С какво мога да бъда полезна? - Очите ми светнаха...Характера ми беше странен, види се...Но все пак бях с добра душа...Зачаках Таня или Вив да проговорят...Другите две момичета ме гледаха някак странно и зловещо за мен..

Погледнах към Ирина и Меган предупредително, когато те хвърлиха на Роуз поглед с подозрение. Та тя фактически ми беше племенница! Ирина ме стрелна още веднъж с поглед, после започна:
- Здравей, аз съм Ирина. Би могла да дойдеш с нас... защото Вивиан - тя ме изгледа и кимна към мен. - смята, че ти си последната избраница на светлината, след като една от нас, която не присъства сега, се отказа от поста си.
Явно Меган беше решила да се обади. Тръсна шоколадовокестенявата си коса и започна.
- Аз съм последната, Меган. А както каза Таня, нещата се влошават и скоро Светлината и ние четирите няма въобще да съществуваме. Разбираш ли? Дъщери на Дявола и Афродита, но предназначени да пазим светлината. И в момента, който Дявола вземе надмощие, ние ще си отидем от света. За момента се опитваме да пазим равновесието на света, но ни трябва помощ... - тя спря и ме погледна отчаяно.
Реших да поема нещата в свой ръце и да дам свестен отговор на въпроса й.
- И се чудехме дали... дали би могла да ни помогнеш да опазим това равновесие, защото и ти си една от избраниците...? - попитах и я погледнах умолително...

- Щом съм единствената, която би могла да помогне, ще го направя - погледнах другите, вече по-сериозно...Само едно не можех да разбера много правилно..
- Може ли да ми обясните, какво точно е Светлината? - имах някои предположения, но все пак, щом имах важна задача, трябваше да знам всичко много точно...

- Така наричаме силата, за която се борим. Но иначе... може би трябва да те запознаем с Карълайн. Тя е наша съюзничка и човекът, тя наистина е човек, който ни помагаше през всичките тези години... защото ако тя не съществува, и светът ще се обърне с главата надолу.. не знаем защо. - поясних със замислено изражение...

Кимнах.
- Ами..какво трябва да направя сега? Само кажете ии го правя - усмихнах се, а Меган още ме гледаше странно...Ирина ми беше проговорила, все пак...

- Ами не е нужно да е още сега, няма нищо лошо да изчакаме седмица две... - започна Меган, която бях настъпила най-безцеремонно преди няколко секунди. - Но по принцип трябва да дойдеш с нас... в имението на Даркуиш.. което е в Ада. - каза тя накрая...

Щом чух думата "Ад" в очите ми се появиха пламъчета...
- Щом трябва, значи трябва да тръгваме? - погледнах Вив въпросително...

Въздъхнах и се обърнах към сестрите си.
- Хайде, явно нямаме избор. Но вие четирите, в това число и ти, Роуз, ме чакайте тук, ще доведа Едуард и Ренесме по най-бързия начин. - казах и без пояснение кои по дяволите са тези хора, изтичах от градината...
След малко се върнах смомче на моята възраст и една около тринайсет годишна.
- ВИВИАН ДАРКУИШ! - кресна ми Ирина.
- К-какво?! - стреснах се. Досега не ми беше вдигала такава гюрултия, каквито и глупости да вършех.
- ПО ДЯВОЛИТЕ, ТА ТИ СМЕНЯШ МОМЧЕТАТА КАТО НОСНИ КЪРПИЧКИ! - възмути се тя съвсем.
- Съжаляяяяваамммм. - придобих тъжно умолително изражение, при което тя се предаде с мърморене за манипулции. - Ноо вече спирам, наистина последно. Знаеш ли колко беше зле, паднал от петстотин метра височина, скъсало му се въжето за бънджито, а аз минавах отдолу, как можех да го оставя... - замрънках.
- Добре, добре... - предаде се тя, но видя детето, очите й се разшириха и...
- ВИВИАН! - същия крясък, даже още по-ужасен.
- Сега пък какво? - попитах полуотегчено, полуразтревожено.
- Това дете твое ли е? - попита тя, все още гледайки ме злобно.
- Че откъде накъде ще е мое?! Племенница ми е. Между другото, казва се Ренесме, ухапана е на петнайсет, силата й е да контролира емоциите на хората, а неговата - той се казва Едуард междувпрочем - е да вижда минало, бъдеще и какви ще бъдат решенията на хората, дори без те да са ги осъзнали още. Може да ни помогне... - погледнах всички, включително и Роуз, с умолително изражение. - А ти можеш да се сближиш с нея. - кимнах на Розали към Ренесме и продължих да ги гледам тъжно...

Лично аз не можах да рзбера какъв й беше проблема на Ирина. Аз обичах новите хора, каквито и да бяха те. Приближих се до Ренесме и поздравих:
- Здравей, казвам се Розали. Аз също бях ухапана на петнайсет...Ако искаш можем да бъдем приятелки - усмихнах се топло. Погледнах и Едуард.
- Приятно ми е - и подадох учтиво ръка. Ирина ме гледаше хем любопитно, хем злобно...Сякаш й го правех на инат...

Приближих се пъргаво към Роуз, Нес и Ед и им прошепнах:
- Не се сърдете на Ирина. За Едуард... мен ме държат изкъсо по отношение на всякакви връзки в личния живот. За Ренесме беше по същата причина - помисли си, че е мое дете. Не я съдете, просто мисли за безопасността на всички... - когато приключих, Ренесме подаде ръка на Розали и каза:
- Много приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ренесме Кълън, поредната от това семейство...
Едуард се беше заблеял незнайно къде, затова го сръгах в ребрата.
- О! Аз съм Едуард... - той подаде ледената си ръка на Роуз...

Засмях се със звънливият си глас...Всички бяха толкова...Интересни..
- Е, след като всички се запознахме...Какво следва? - не обичах много да чакам приключенията...Бях си такава..Лукава, игрива, умна, хитра, добра...И винаги готова за приключения...

- Ами хайде да тръгваме... - предложих, хванах под ръка и Роуз, и Нес, такава си бях на един акъл с тях, нищо че бях на около двайсет века че и повече... карай...
- Готови ли сте да тръгваме? - попитах предпазливо...

Погледнах другите..Някои бяха намръщени, други развълнувани...Естествено бях от втория вид..Усмихнах се лукаво и погледнах Вив..
- Лично аз съм готова за всичко! - намигнах на нея й Нес...

От името на Нес Кълън

Яяя, освен безбройните ми лели имало и други демонки бе?! Усмихнах се на Розали, много странно момиче, Вивиан не ме пускаше за да не привличам много вниманието на Ирина... ий, их, их...не биваше да ме пуска, не биваше да се меся... както и да е. Вече е късно.
- М.. Вив, къде отиваме? - опитах се да прозвуча като мутирало тримесечно дете... без успех...
- В Ада, където е домът не всички ни без Роуз, тя е родена сред хората. - обясни ми Вивиан. Леле, тази Розали май беше особнячката тук.
- Аз съм демон, теб защо те привикаха? - попитах Розали озадачено....

- Това е една дълга и много заплетена история... - Нес беше странна...Интересно странна...А аз си падах по интересните неща..Особено по странните..
- И все пак, ще тръгваме ли някога? - не исках да прозвучи грубо, но ако искахме да си говорим, това можеше да стане и по пътя...Изведнъж загърмя..Въздухът се вледени до крайност..Направих средно-голям пламък, да не би случайно да им е студено..Не че на мен ми беше..