Замъкът на Даркуиш

Тук беше замъкът на полудемонката Вивиан,баща й Амарант(и дявол) и майка й(и нимфа) Алексия.
Отвън:

Градинката с езерото:

Другата градина,с гората и забавленията на Вив:

Самата Вивиан:

Майка й:

Баща й:

Влезнах тук,дърпайки Сет за ръка.Мястото определено не му допадаше особено.
-Е,добре дошъл у дома!Наслаждавай се на дивната гледка,която гледа право към прекрасния Ад.После ходи в училище и се похвали на всички хлапета,че гаджето ти е полузвяр,полудявол.Сигурна съм,че ще добият чудна представа за мен.-изредих саркастично.Вече не ми пукаше,че ще ме помисли за изкукала.
-Вив...обичам те.Ще отида с теб където и да отидеш,каквото и да си.Не ме интересува.Ама никак.Ще те последвам навсякъде,докато ме искаш до себе си.
Това ми беше много започнах да му говоря на английски,толкова бясна бях вече:
-I've seen a new world...like nothing before...just step through the door,right?!Into a new world...Into my own heaven...my stairway to heaven...is the stairway to Hell....Разбираш ли?Моят нов свят,моят рай,моята стълба към небето,всъщност са ада...пъкъла...смъртта...когато ме срещна,ти не повярва,че съм човек.Сторих ти се твърде красива за човешко същество.Не осъзнах кога те омагьосах.Не биваше.-наведох се над езерото да пия вода и едва сега осъзнах,че през очите му изглеждам така.Подсмихнах се доволно и се изправих.Казах му:
-Ето на!Ти не можеш да се отлепиш от мен!Това е нездравословно,на първо място,на второ нарушаваш човешките ми права,и на трето имам право на ЛИЧНО пространство,където да не нахълтваш,така че отиваш да спиш на втория етаж.-заявих непоклатимо.
-А ти на кой етаж си?-попита Сет с надежда в гласа.
-На тринайстия,не се надявай!Лека нощ!-подвикнах и се качих при татко и мама да ги поздравя...но там заварих,че вече си имаме гост.За моя огромна изненада беше...

...Моли.
-Сели...-гушнах я аз и се усмихнах широко-Как си?-със съркастичен тон,после обърнах на сериозната част:
-ГЛУПАЧКА ТАКАВА!КАКВО ПРАВИШ ТУК?ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА В АМОН!УЧИЛИЩЕТО НЯМА НИТ ДИРЕКТОРКА,НИТ ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРКА,С МАЛКАТА РАЗЛИКА,ЧЕ АЗ ОТ ТУК НЕ МОГА ДА ИЗЛЯЗА,А ТИ МОЖЕШ!СЕЛЕНА ДАРКУИШ ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛА ПОВЕЧЕ В П.О.Д.З.Е.М.Н.И.Я.Т. СВЯТ,ЗАЩОТОТО ЩЕ СИ ПЛАТИШ ЖЕСТОКО...КАК ПОДЯВОЛИТЕ...КАК НИКОГА НЕ ВЗЕМАШ ПРАВИЛНОТО РЕШЕНИЕ...ЗАЩО?!?ЗАЩО ДОЙДЕ ЗА МЕН?ЗАЩО СЕ ЖЕРТВАШ ЗА ВСИЧКИ,А ЗА ТЕБ НЕ ПРАВИШ И УСИЛИЕ...ЗАКАКВО МЕ КАРАШ ДА КРЕЩЯ ТУКА,ПОНЕЖЕ СИ ЕДНО...ЕДНО..ЕДНО ИДИОТЧЕ....ТВЪРДОГЛАВО! НА ВСИЧКОТО ОТГОРЕ И ТРЯБВАШЕ ДА БЯГАМ,ЗА ДА ИЗЛЯЗА,ПОД ПРЕДЛОГ,ЧЕ СИ ВЗИМАМ ВАНА!-избълвах на веднъж аз

-Моли.-промълвих.-Аз...aз...н-не знам какво да кажа...тук е домът ми,Моли.Сериозно.Ааа,запознай се с татко и мама.-казах саркастично.-Баща ми е демон.Той и Алексия,тоест майка ми,ме принудиха да лъжа...да крия името си...да лъжа,че се казвам Селена..името ми е Вивиан....толкова съжалявам,Моли!Но не можех да споря с Амарант,Молс,та той е демон!А така не исках да му се подчинявам,наистина!Ще ми простиш ли?-попитах и я погледнах умолително...

-Ъгх...Сел...мислех,че си всичко друго,но не и лъжкиня...лъжи...от кога ме лъжеш между другото?-попитах с леден глас,не ми кипна,може би,защото Вивиан или Селена...все пак името не бе от първа важност,приятелството...та тя си беше моето момиче...моята приятелка,как да й се сърдя...Обаче...обаче.Шок...как можеше да живее в ада...Тук даже и аз не съм живяла повече от две години..Очите ми се спуснаха по родителите й.Не ме впечатлиха особено.

-Т-това какво значеше,Моли?Знам,че те лъгах,но само за името...не съм искала...как да се противопоставя на един демон?Заплашваше ме...Щом той е демон,Моли,а мама е полувълк,полунимфа...осъзнаваш ли какво съм аз?Опасна.Дива.Необуздана.Ще те разбера ако не ме искаш за приятелка вече...Родена съм тук.Амарант набелязал Алексия и я довел тук за своя съпруга...пратиха ме на горния свят и ме накараха да обещая,да се закълна,че няма да казвам името си...така съжалявам...наистина...ако не ми простиш,ще те разбера.-казах съвсем искрено...

-Лъга ме толкова време...лъжи след лъжи...не само за името...за всичко...къде живееш,за историята ти,за всичко...Сел-ти си лъжкиня,излъга най-добрата си приятелка,която никога не те е лъгала и не е ровила в съзнанието ти,защото ти е имало сляпото доверие,а ти ме лъга с години,Селена...с години.-казах аз болезнената истина,завъртях се и излязох от имението й.Русите ми коси бяха що годе до земята и кремавата ми рокля се движеше с нея.От очите ми закапаха сълзи.Тръгнах си...щях да си тръгна и от имението на Вайл.Щях да живея при нашите.

От името на Меган

Стоях завързана с проклетите вериги и гледах как Артур,тригодишният ми син,крачи насам-натам из тъмницата.
-СЕДНИ НА ЕДНО МЯСТО НАЙ-СЕТНЕ!-викнах му.
-Гладен съм,мамо.-простена той и ми стана жал,че му се бях развикала така.Та каква вина имаше той?Дръпнах си ръцете и се измъкнах от веригите.Тъкмо грабнах Артур и хукнах навън,когато чух зад себе си глас,който смрази кръвта във вените ми.
-Какво си имаме тук?Никъде няма да ходиш,малката.Нито пък синчето ти.Връщай се!!!-камшикът му шибна гърба ми и аз изврещях от болка.
-Малката ти братовчетка още я няма.Колко невъзпитано,как не иска да навести стария си татко...ужасна щерка е.-приближи се до мен и аз се свих в очакване на болката.
-Стига си се превземала!Нищо ти няма и много добре го знаеш!Не ми се прави на интересна!-кресна ми и пак ме удари с камшика.Пуснах Артур в килията,не исках да наранява и него.
-К-какво съм ти сторила?-попитах със запъване.
-Какво си ми сторила?!Майка ти е слуга на светлината,глупачке!А ти я наследи и роди това дете!Ето какво си ми сторила!Докато те има,докато съществуваш,и Вивиан ще отказва да ми върви по гайдата!Но и тя ще умре,при това скоро...виждам как вече идва насам,за да спаси жалкото ти съществуване.-ухили ми се злобно той,после извади пръстен:

Когато видях диаманта направо ми призля.Знаех,че това е символът му и че сега ще ме измъчва с него.Приближи се и го допря до кожата ми.Направо я прогори.Пронизителният ми писък отекна в тясното пространство.Той се разсмя доволно.
-Виждаш ли колко е хубаво при мен?-попита иронично.
-Остави ме на мира...моля те...махни се...остави ме...моля те,ще ти дам всичко каквото поискаш,само престани...-заобещавах,защото камъкът на пръстена все още изгаряше кожата ми.-Умолявам те,Луцифер!Каквото поискаш ще е твое...само престани...-докато аз обещавах да му дам всичко,в помещението влетяха...

Вече съм си азззз...

За пореден път влезнах тук,татко не изпускаше случай да ме напъха в тъмницата при пъвия удобен случай.
-Мег!-провикнах се облекчено,когато видях,че все още е жива.Взех пръстена от ръцете на демона и го запратих в собственото му лице.За секунда това го обърка.Хванах Меган за ръка и я завлачих към изхода на тъмницата.
-Артур!Той е още вътре!-кресна тя отчаяно и аз веднага хукнах обратно.Дадох й да вземе детето в себе си,защото изглеждаше направо обезумяла.Затичах се към съседната килия.
-За Алексия.Не мога просто да оставя майка си тук!-отговорих й.-Взимай Артур и излизайте!Ерик ще ви чака отпред.-замъкнах и майка си след мен.Тя не беше излизала от пъкъла двехиляди и четирисотин години,време й беше.Когато вече бяхме извън двореца,въздъхнах облекчено,и ги поведох към балната зала на училището.На тях двете дадох някакви рокли,призовани от някой магазин чрез магия,а моята пооправих та да не се личи колко е мърлява и измачкана и влезнахме в Амон...

От името на Таня

След Амон попаднахме в мрака. Студът завладя само Нес, останалите бяха издръжливи.
- Каква е процедурата? - попита Вивиан безстрастно.
- Ще ни вкарат вътре един по един и ще говорят с нас. Най-вероятно всички ще умрем. Кзах да облечете тези дрехи, защото правилата на Амарант го изискват. -обясних докато вървяхме през тъмните подземни тунели. Бях им дала наметалата си, подарък от Волтури, докато бях на служба при тях. Безрадостния ми тон не помагаше за атмосферата. Спрях пред огромна черна порта.
- До тук сме. Сега ще ни вика по имена... - потреперих. Отвътре се чу острия глас на Амарант:
- Таня Денали. - помахах им, приближих се до Елеазар. - Съжалявам, трябва да тръгвам. Няма да те забравя... чао. - смотолевих и се забързах към портата. Амарант ме изгледа пренебрежително, а аз нагло се бях облегнала на стената.
- Поклони се, момиче! - нареди той.
- Няма да се покланям на никого. - отговорих спокойно. - Казвай как ще ме убиеш и да приключваме, а?
- Няма да те убивам. Но искам да те предупредя, че ако си толкова неблагоразумна, че да решиш да имаш деца, е ще ми служат или ще бъдат убити. А ти ще стоиш тук сега и ще слушаш присъдите на другите...
Не се сдържах и се изплюх в лицето му, докато сядах на земята.
- Вивиан Денали! - провикна се той навън. Сестра ми влезе покорно.
- Момиче, момиче... хапала си хора, нали?! Нямаш право. Запомни го. - той й поднесе диамантения си пръстен и тя нададе раздиращ вик. Потръпнах и се свих под русата си коса. Пуснаха я да си върви.
- Ренесме Кълън! - племенницата ми влезе бавно.
- Момиче, съществуването ти е извращение. Ти нямаш право да живееш. И ще умреш или ще ми служиш.
- Нито едното! - викна тя борбено.
- Значи ще умреш. Не днес. Движдане. - чух само писък, вратата се отвори и невръстната вещица изтича навън. - Ирина и Меган Денали! - подвикна той.
Чух двойни стъпки, двете ми сестри влязоха в помещението.
- Дъщери мои, нямае право да живеете сред хората, но нямам друг избор, така че си вървее в мир. - каза той плашещо любезно, двоен писък и тропане на токчета и влачене на дълги наметала по коридора.
- Елеазар Денали! - беше предпоследното име. Започнах да треперя и чух как се забавлява от това.
- Спокойно, смъртта му ще е бърза и лесна. - каза той, когато видя, че изпаднах в тиха истерия. Изхили се злобно. Чух накъсаното дишане на Елеазар, черното наметало, търкащо се в студения камък, бързите му насечени стъпки.
- Ето ме, както пожела. - каза той равно и сви качулката на наметалото.
- Знаеш защо си тук, нали, момче? - попита властно Амарант.
- Да, знам. Ти искаш да ме научиш да пазя тайна и да се държа като такъв какъвто съм сред хората. - отговори любезно познатия глас. Вдигнах насълзение си очи.
- Не се притеснявай. - каза той беззвучно. - Ще пазя, каквито тойни искаш, Амарант. Сега може ли да си вървя.
- Върви си с мир, момче. - каза Амарант, лепнал си дружелюбна физиономия. Беше още по-плашещо. Отдъхнах си, когато тежката порта се затвори след него без да чуя писък. Зачаках последния член.
- Я, довела си още едно дете, при това не е от вашия род! - изненада се той, докато гледаше кой е последния ''кандидат''.
- Розали Хейл! - -провикна се към вратата...

Гледах насълзените очи на всички, които излизаха от стаята...Писъците им бяха ужасяващи..Само Елеазар ми вдъхна малко самообладание..След като всички се изредиха, чух името си...Не знаех каква ще бъде съдбата ми, но не се страхувах..Не бях такава..Всички ме изгледаха уплашено, сякаш искаха да ми кажат: "Бог да ти е на помощ! Ти си още малка! Пази се!". Пристъпих и отворих портата. Видях Амарант и Таня седна, гледаща уплашено..
- Добър ден, Амарант - поздравих аз. Бях сигурна, че ще ми се разкрещи, защото изрекох името му..Бях чувала за него и преди, пък и не ми изглеждаше страшен..Само злобен..

Вдигнах тревожния си поглед към последната влязла в залата. Боже, не я наранявайте, не я наранявайте... каква егоистка съм. Мислех само за нея, Нес, Вивиан и Елеазар... зачаках баща ми да проговори.
- Ти, момиче, си второто дете, което ми се явява днес, и втория човек, който не е от Денали... Кълън и Хейл също са велики родове, момиче...
- Не я тормози, давай по същество! - подвикнах.
- Търпение, Таня, търпение. - каза той и ме дари с бащинска усмивка. Уфф!
- Ти, момиче си странно дете, но не виждам да искаш да нараниш никого. Леля ти. - той кимна към мен. - Много иска да те предпази... но ако не се пазиш сама, няма да те щадя, помни това. Ренесме ще убия, защото тя не бива да съществува. Ти имаш потенциал. Върви си. Таня! Изчезвайте оттук.
Излязохме в малкия каменен коридор и аз казах:
- Тъй като извадихме късмет и още сме живи, сега ли ще нападаме него и мама или друг път? - попитах войнствено...

Щом Амарант каза последните си думи, аз сякаш не бях при Таня, когато излизахме..Не чух нищо от това, което тя попита..Всички ме гледаха тревожно, защото очите ми бяха пожълтели..Тогава проговорих сякаш насън:
- Не бива да е сега..Амарант сигурно очаква точно това..Колкото и да сме силни, вие чухте какво каза той..Особено Ренесме не бива да влиза в спорове и битки с него..За нея е най-опасно - момичетата ме гледаха учудено..Елеазар беше спокоен..Ренесме беше леко уплашена..Аз само седях и ги наблюдавах. Само знаех, че не бива да влизаме в битка с Амарант точно сега...Погледнах Вивиан, дали ще ме разбере...

Таня за първи път се изявяваше така, не беше от садистките. Явно вече наистина й беше кипнало от безумията на Амарант и Алексия. Погледнах я изненадано, после се овладях.
- Мисля, че Роуз е права. Ренесме има сила, която може да се мери и с нашата, и с тази на Амарант дори, но е уязвима, и когато той сметне че вече не му е полезна ще се постарае да я убие. Меган трябва да защитава сина си и не може да рискува живота си, а аз ще звънна на Едуард да вземе щерка си - кимнах към Нес. - веднага щом се измъкнем оттук.
Тръгнахме по коридора, черните наметала се завлачиха по каменния свод. Макар че в сърцето си бях готова за мъст... никога нямаше да поведа най-близките си на смърт от себелюбие.

» Имението на Даркуиш
» Tрезор №11 на Вивиан Даркуиш