Пролетната градинка

Тук бе осеяно с цветя,рози,обляно в светлина,красиво и свежо.Имаше много бели пейки,на които можеше да се почива.Тук имаше доста фонтанчета и слънцето обливаше в светлина водата...

Селена се разхождаше по брега на малкото фонтанче в средата на градинката.Черната й коса беше красиво обляна от слънцето.Момичето седна на една пейка край градината и започна да съзерцава многобройните красиви цветя пред погледа й.Беше точно по обяд и слънцето даваше светлината на зенита си над земята.Селена чу шум и бързо се обърна.Към нея се приближаваше...

- Ето така. Спокойно! Всичко ще се оправи! Ще видиш, че той ще дойде! - Сам се опитваше да успокои Емили, която лежеше на една бяла пейка и плачеше. За няколко секунди ръката на Сам се отлепи от рамото на сестричката си, след което каза:
- Виж какъв букет ти нося!
Емили отвори очи. Саманта бе набрала букет от любимите й цветя- бели калии и камелии.
- Толкова ти благодаря! - Блек прегърна Денвърс и я целуна по бузата. - Хайде сега да отидем да те облечем хубаво за довечера и да те направим великолепна!!
- Защо? - Ем се засмя леко
- Защото Кай ще се влюби в теб още повече! - намигна й Сам.
- Пак видение ли? - попита Емили
- Трябва да ми вярваш, мила. - каза мистериозно Денвърс и двете се засмяха. Блек избърса сълзите си и стана, и двете със Сам тръгнаха към стаята на Емили

Вив дойде тук за втори път. Вятърът играеше в косите й, червените й очи наподобяваха рубини, слънцето светеше върху странно бледата й кожа. И въпреки това беше красива. Плашеща, но въпреки това прелестна, изящна, твърде красива за да е човешко същество. Имаше нещо ужасяващо в грациозната й походка и съвършените й черти. И пак беше като излязла от древните легенди нимфа, красива като Луната, нежна като зората. Сякаш беше изваяна от мрамор статуя на Афродита, от някой велик склуптор, който не е сбъркал и една черта по съвършеното й тяло. Някой извика името й тихо отзад. Вече всички знаеха истината за нея и почти никой не я съдеше. Чу тих глас:
- Вивиан? - беше тих повик. Тя се обърна мигновено и видя, че е...

Селена.Вятърът развяваше тъмно кафявите й коси, а кафевите й очите светеха.
-Здравей Сел.-Обади се Вив.-Какво има?
- Нищо. Изглежда ми някак необичайно, че си сама.По принцип мисля, че не е така.-Засмя се Селена.
- Така е, но просто този път реших да изляза сама.-Отговори Вив.- Има ли някакъв проблем?-Поита Вивиан.
-Не.Няма.-Каза Сел.

-Как си? - попита Вивиан,наклони леко глава и отпусна косите си по раменете.- Надявам се скоро да започнем учебната година и ми се иска да зная мнението на всички за училището. Ти какво мислиш за Амон?-попита мило тя...

-Аз също се надявам да започнем скоро училище.-Каза бързо Селена.-А колкото се отнася до Амон мисля, че е чудесно и, че повечето които са тук го харесват.-Допълни тя.
-Благодяря за мнението ти.-Усмихна се Вив.

Селена дойде тук и започна да си говори сама:
-Тук съм не от скоро, но почти никого не познавам.-След това замълча и започна да си мисли за всичко за нейните приятели за родителите си за всички.Очите й се насълзиха.
След това тя си избърса сълзите.