Гората

Първи мирис - дом...
Втори мирис - свобода...
Третия път когато Емили си пое въздух вече усещаше аромата на дивата природа. От толкова много време не бе из гори, че вече забрави какво е чувството. Още в началото а гората. Емили се засили и се трансформира за части от секундата. Ако някой я гледаше и в това време премигнеше нямаше да може да каже, че вълкът на нейното място е Емили.

~~~

Тича около двадесет километра. И бе минала една част от гората. Тя се простираше на огромна площ.
По едно време се почувства гладна. Спря се изведнъж, все едно се блъсна в нещо. След това прие човешката си форма. Обърна се и започна да върви бавно, грациозно из гората, в обратна посока - посоката противоположна на дома...

Емили присви леко очи и се усмихна.
- Емили Блек. - здрависа се жената.
От доста време не бе водила разговор с някого, освен с директорката на Амон при подаването на молбата й за учител по Астрономия. Пое си отново въздух. Дробовете й се напълниха с наслада.
- Към замъка ли отиваш? - попита я Джейкъб
- Ами, всъщност да. - усмихна се Емили - А ти?
- Мислех да разгледам гората. - усмихна се на свой ред момчето
- Невероятна е, нали?
Емили огледа бавно гората. Вдигна погледи към чуруликащите птички и леките слънчеви лъчи, едва намерили път до земята.
- Искаш ли да остана с теб? - попита Емили

- И аз съм нова тук. Не бях срещала някого друг, освен директорката първия ден т.е. вчера. Ти кога пристигна? - Емили говореше бавно.
Някак неусетно слънчевите лъчи не достигаха до двамата нови преподаватели. Някак неусетно слънцето сякаш залязваше.
- Днес.
- Моля?
Емили се бе унесла да търси с поглед лъчите на залязващото слънце.
- Пристигнах днес. - усмихна се Джейкъб
- О! Съжалявам!
- Няма нищо.

- Обиколих част от гората, но така и не видях нито една полянка.
Емили се засмя. Но след последвалия въпрос, усмивката й веднага изчезна:
-От къде ти е този белег?
- От малка. - Сведената глава на момичето се вдигна и за да смени темата тя съобщи:
- Слънцето почти залезе вече - като усмивката отново изплува на лицето й

Бавно слънцето се скри зад хоризонта, като правеше сенките на дърветата да изглеждат зловещи. Земята започна да изстива. В този момент се чу гръмотевица. От нищото на небето се бяха появили облаци. Заплашваха да завали пороен дъжд. Емили се усмихна.
- Какво ще правим сега? - попита тя, все още с усмивка на лице.

- Отказвам се! Никога няма да стигнем навреме! - преподавателката се смееше, сякаш някой бе казал нещо смешно, а всъщност двамата с Джейкъб просто тичаха. Седна на земята по турски и погледна високото момче. Очакваше неговото мнение по въпроса.

Когато се събуди Емили бе в гората, на онази полянка, която бяха намерили с Джейк предния ден. Бе прекарала нощта там. Лъчите на слънцето гъделичкаха лицето й. Усети, че нещо топло пада по бузата й. Бе сълза. Незнайно защо, още една се търколи от другата й страна. Емили не помнеше какво бе сънувала и до каква степен това би я накарало да плаче насън. Изправи се бавно до седнало положение. Искаше да остане така целия ден.

Когато започна да се унася, чу позната мелодия зад гърба си. Някой свиреше с уста любимата й песен. На лицето й моментално се появи огромна усмивка и тя подскочи. Обърна се и направо скочи в мъжа пред нея.
- Кейлъб, толкова се радвам да те видя! Как си?
- Аз съм добре. Ти обаче явно не си.
Емили слезе от момчето и се обърна към приятелката си.
- Сам! Огряваш деня ми! - засмя се Емили
- Слънцето е достатъчно. - отвърна й с голяма усмивка Саманта
- Какво правите тук? - попита изненадана преподавателката, като застана пред двамата си стари приятели.
- Снощи... - започна Сам
- Не беше никак добре... - продължи Кейлъб
- Но си се контролирала достатъчно дълго...
- Прибери се вкъщи...
- Моля? Не, искам да остана тук! Искам да направя нещо с живота си. Бях вкъщи и? Все един и същи ден, все едно имам дежа вю през цялото време.
- Ще заминем някъде! Ще си намериш работа другаде, само не тук! - настоя мъжът
- Емили, опасност си за околните, вчера се контролира, но ще успееш ли следващия път? - Саманта бе напълно сериозна, както и брат й.
- Добре! Добре! Но трябва да помисля.

- Докато си помислиш, искаш ли да си припомним доброто старо време? - попита я с хитра усмивка Кейлъб
Двете вълчици се засмяха и подгониха Кейлъб. Първите стотина метра изминаха като хора, след което се спогледаха и се усмихнаха дяволито. Кейлъб спря
- Нали знаете,че ако сте намислили нещо ще разбера какво е когато се трансформирате.
Емили и Сам отново се спогледаха и усмихнаха. Тогава Сам каза:
- Кейлъб, виж, зайче. - Момчето погледна в противоположна страна на момичетата, но не видя въпросното зайче. Това обаче бе грешен ход от негова страна. Двете най-добри приятелки го закачаха така още от както се помнеха, или от както той се бе трансформирал.
В мига в който момчето извъртя погледа си от момичетата Емили със скок се трансформира и събори приятеля си на земята, като остана над него. Пак прие човешката си форума и се усмихна.
- Губиш!
Момичето държа Кейлъб за раменете, за да не стане, но бе напразно, тъй той бе много по силен от нея.
Кейлъб се загледа в лицето на приятелката си, след което се надигна и я целуна по устните.
- Ей! Играеш нечестно! - прекъсна го Сам, спасявайки Емили от ситуацията.
Преподавателката стана бързо и кимна в знак на благодарност на Саманта, а тя на свой ред каза с устни: "Пак заповядай" и й се усмихна.

Други три вълка. "Това е директорката" - обясни Емили на Кейлъб и Сам. "Тя ли те изкара извън релсите онази нощ" - попита мъжкия, като заръмжа заплашително. "Не, не! Не беше тя, а и не е твоя работа!" Вълкът престана да ръмжи и погледна с жален поглед, след което отново започна да гледа ту към едната, ту към другата непозната вълчица. "Нямам нищо против директорката." - помисли си Би. Би я наричаха само най-близките хора, при това когато само сред такива.